За Северните породи

Долните редове са извадка от материал, автор на който е Юрий Андреев - най-големият познавач на северните породи кучета в България.

Статията е предмет на авторско право. Тя не може да бъде копирана, цитирана или заимствана под никаква форма без изричното писмено съгласие на Администратора на този сайт.

Злоупотребилите ще бъдат преследвани по закона за авторското право!

Основното предназначение на впрегатните кучета е да пренасят товари и хора с шейни в тежките условия на Севера. Добре тренирано куче може да изминава 70-80 км на ден, превозвайки 40-50 кг товар в продължение на много дни със скорост около 8 км/ч. През многовековното използване на впрегатните кучета са се развили два основни начина на впрягане с няколко разновидности:

- в колона: кучетата се впрягат едно след друго в една или две колони. За този начин се твърди, че е по-стар и по-съвършен. По времето на разцвета на използването на кучетата като впрегатни животни е бил широко разпространен в Азия на изток от река Енисей, в Аляска и в крайбрежните райони на Северна Америка. Понастоящем преобладава в спортните впрягове. Основните му предимства са по-лесното преминаване през препятствията по терена и по-икономичното изразходване на силите, поради рефлекса за “преследване на бягащия”. Този начин изисква по-добре обучени кучета. Обикновено шейната се тегли от 8 до 12 кучета, но при по-голям товар могат да се впрегнат и повече (16-20) животни.

- ветрилоподобно: кучетата се впрягат по подобие на ветрило, като обикновено всяко от тях е директно хванато за шейната. Много наподобява на впряга от северни елени. Получило е разпространение в Гренладия, при някои ескимоси от Северна Америка и от части в Европейския Север. Характеризира се с по-голяма маневреност и не изисква голяма квалификация от страна на кучетата. Този начин ограничава броя на впрегнатите кучета до 10. Основният му недостатък е ниската използваемост на силата на кучетата, особено при дълбок и мек сняг.

Впрегатните кучета изиграват огромна роля за овладяването на Севера и достигането на двата полюса. Първи използват впрегатни кучета за изследване и картографиране на Сибир руските полярни изследователи от VII и VIII век. Те обхождат и описват бреговата линия на руския Север от европейската граница до Беринговия проток. Достигат до най-северната точка на Евразия - нос Челюскин. Освен по бреговете, те първи се осмеляват да предприемат пътешествия и по дрейфуващите ледени блокове. По този начин достигат Новосибирските острови. Изследователите на Америка по това време също използват шейни. Докато руснаците пътешестват с повече кучета и колко е възможно по-малко хора, американците не се доверяват на кучетата. В техните експедиции преобладават хората и почти винаги пътешествениците сами теглят шейните. Като първо по-сериозно използване на впрегатните кучета за изследователски цели може да се приеме опитът на норвежеца Нансен (Fridtjof Nansen) да достигне Северния полюс. Той разработва и прилага стратегия, при която с напредване на пътуването и намаляването на товара, най-слабите кучета ще бъдат използвани за храна на останалите. За осъществяване на своето начинание, използва 28 кучета от източен Сибир (закупени са общо 34) и три шейни. При прекалено тежки условия, на 08. 04. 1895 г. Нансен достига до 860 13’ 06’’ северна ширина, което е изключително за времето си постижение. Много други изследователи се опитват да достигнат до Северния полюс, но това се отдава за пръв път на американеца Робърт Пири (Robert Peary). На 06. 04. 1909 г., благодарение на рационалното използване на 5 шейни и 40 кучета той достига най-северната точка на Земята. С това световната общественост научава повече за изключителните възможности на впрегатните кучета. Решаващата роля на впрегатните кучета за полярните изследвания проличава в борбата между норвежеца Роалд Амундсен (Roald Amundsen) и англичанина Робърт Скот (Robert Scott) за достигане на Южния полюс. За да изпълни своята отдавнашна мечта Амундсен разчита основно на кучетата. Разполага със 116 добре подбрани впрегатни кучета и предвидливо организира междинни складове с храна. Атаката си към полюса започва с 52 кучета.

Използвайки разработената от Нансен стратегия се връща в базовия лагер с 11 животни. Благодарение на точните разчети и добрата подготовка достига Южния полюс на 11. 12. 1911 г., изминавайки около 3000 км за 99 дни. По същото време, от друго място към Южния полюс си пробива път и Скот. Той не се доверява на кучетата като транспортно средство. За атаката си към полюса се подготвя с 2 моторни шейни, 10 понита и само 2 кучешки впряга, въпреки че разполага с повече.

Моторните шейни, при тогавашното ниво на техниката се оказват непригодни. Понитата също не издържат на тежките условия. Двата кучешки впряга, въпреки че се представят добре, се връщат в базата. Той и хората му остават сами да теглят шейните. През януари 1912 г. достигат полюса, но на обратния път загиват. Основната причина за тяхната смърт е пренебрегването на кучето като транспортно средство. С навлизане на съвременната транспортна техника значението на впрегатните кучета намалява, но в екстремния климат на Севера те остават ненадминати. Ролята им за осъществяването на експедиции с научна и културна цел продължава да бъде решаваща. Най-значителното начинание от този род е проведеният от 06. 11. 1982 г до 06. 07. 1983 г, под егидата на вестник "Советская Россия" и Уралския научен център при АН СССР пробег от Уелен до Мурманск. Благодарение на кучетата участниците успяват да изминат повече от 10 000 км за 243 дни. За първи път в историята на усвояването на Арктика за толкова кратко време е преодоляно това голямо разстояние. Навсякъде, където кучето се е използвало като впрегатно животно винаги са били актуални въпросите: кой има най-добър впряг, кой е най-добър каюр? От векове, неоспорим отговор на тях са давали надбягванията, провеждани обикновено на местни празници. За родина на съвременните надбягвания с кучешки впрягове се смята Аляска. Там още от началото на века се организират различни състезания, най-значително от които е “All Alaska Sweepstakes”с трасе от Ном (Nome) до Кендъл (Candle) и обратно, с обща дължина около 650 км, организирано за първи път през 1908 г. Негов вдъхновител, организатор и неколкократен победител е бил легендарния аляски каюр Скоти Ален - прототип на главните герои в много от разказите на Джек Лондон. В наши дни в Аляска с най-голяма популярност се ползва ежегоднато “Iditarod Trail” от Анкориж (Anchorage) до Ном (Nome) и обратно с дължина 1688 км. В това тежко изпитание наравно с мъжете участват и жени. Най-известна е Сюзан Бутчер (Susan Butcher), която през 1987 г. поставя рекорд на състезанието - 11 дни 2 часа 5 минути и 13 секунди. Голямата сензация е, че тя е единственият участник, четирикратен попобедител. През 1983 г. на юбиленото Iditirod Trail наградният фонд е 100 000 $ US. За голямата популярност на спорта с впрегатни кучета говори и факта, че от 1988 г. те са включени постоянно в програмата на Зимните Олимпийски игри. За първи път са демонстрирани на Оломпийските игри в Лейк Плесид (Lake Placid) през 1932 г., където участват 13 впряга. Шампион става канадецът Емил Гударт (Emile Goddard). Пренесени от Америка, състезанията с впрегатни кучета стават все по-популярни в Европа, особено в Швейцария и Скандинавските страни. Освен с шейни, съществува и вариант при който кучетата теглят скиор. В централна Европа, където снегът е по-малко, се организират и летни надбягвания. Кучетата теглят специално изработени за целта колички.

В Сибир и Камчатка впрегатните кучета се използват за изтегляне на лодки срещу течението на реките. Понякога кучетата се използват да носят товар върху гърбовете си със специални самари. Според Шерешевский добре тренирано куче може да носи до 40% от собственото си тегло в продължение на 15-20 км дневно.

До началото на XX век с най-голяма популярност се ползват сибирските кучета и каюри и особено тези от Чукотка, обитаващи по течението на река Колыма. Именно от този район са внесени няколко впряга в Аляска. В началото тези, дребни в сравнение с местните кучета, животни не вдъхват доверие и подигравателно биват наричани “сибирски плъхове”. За пръв път впряг от сибирски кучета участва в “All Alaska Sweepstakes” през 1909 г. и противно на всички очаквания се класира трети. Същата година голям брой от тях е внесен от Чарлз Рамси (Charles Fox Maule Ramsay). На следващата година неговият отбор, воден от “Железния Мъж” John Johnson спечелва изпитаниeто. През следващото десетилетие най-много титли от това надбягване завоюват кучетата, развъждани и тренирани от Леонард Сепала (Leonhard Seppala). През зимата на 1925 г., така наречения “Серумен пробег” (Serum Run) за спасяването на град Nome от обхванлата го епидемия от дифтерия прави сибирските кучета популарни в цяла Америка. През 1930 г. Американския кенел клуб признава породата под името Siberian Husky (Сибирско Хъски).

От най-дълбока древност, още от появата си, човекът е бил ловец и в продължение на хилядолетия това е бил основният му начин за прехрана.

В Иркутск през 1890 г. за пръв път се провеждат изпитанията по мечка. През втората половина на XIX век в Скандинавските страни също нараства популярността на северните кучета. През 1877 година Норвежката асоциация на ловците провежда първата си изложба в която участва Норвежки елгхунд. Същата година са утвърдени две породи: Норвежки черен Елгхунд (Norsk Elghund gra) и Норвежки сив Елгхунд (Norsk Elghund sort), които по-късно са признати и от FCI съответно под номер 242 и 268. През 1889 г. е основан Finnish Kennel Klub. След две година на изложба в Хелзинки са експонирани кучета от породата Фински шпиц и пет от тях са наградени, а първият стандарт на породата е утвърден на следващата година. През 1897 г. в него са внесени много корекции и е проведено първото изпитание за лов на птици. До началото на XX век северните ловни кучета са неизвестни извън страните в които са създадени. През 20-те години първите екземпляри на Финския шпиц (Suomenpystykorva) са внесени в Англия, където са посрещнати с интерес. В последствие, от северните райони се внасят представители и на други породи. Благодарение на изключителните си качества популярността им нараства и в редица страни от Централна и Източна Европа. В последните години не са рядкост в САЩ и Канада. Значението на северните ловни кучета за ефективността на лова е огромно.

По данни на различни изследователи в зависимост от условията и вида на дивеча, добре обучените кучета повишават неговата ефективност до няколко десетки пъти. Има и такива начини на лов, които са невъзможни без тяхна помощ.

Северните ловни кучета са не само незаменими помощници, но и изключително предани приятели. В екстремни ситуации, които не рядко възникват при лов на едър дивеч те проявяват изключителна смелост и жертвоготовност, защитавайки живота на своя стопанин.